Спаси, дари на... - На лекарите, с уважение

Намирате се в: Начало

Сега помагаме на:

ВАЖНО!!! За повече информация натиснете(кликнете) върху снимката.

Добри

Георги

589 дни*

Богомил

Гергана

106 дни*

* Изминалите дни от подаването на молбата в Комисия за лечение в чужбина към МЗ

На лекарите, с уважение

Written by Деси Хурмузова
понеделник, 03 март 2008
Преди време озаглавихме историята на Гошко „История с патладжани”, заради огромното му желание да оздравее и да може да яде любимите си патладжани. Така, както баба му ги готви. Убедени сме, че един ден той ще може отново да си хапва до насита, като другите деца. И това ще стане възможно на първо място, заради професионализма и денонощния труд на българските лекари! В последните дни, покрай събитията около случая на Гошко, всички бяхме под голямо напрежение, тревога и еуфория. Гледахме само напред, в усилието си да помогнем на това смело детенце да достигне до най-доброто и съвременно лечение. Така, взрени в заминаването му, неумишлено пропуснахме да благодарим специално и от цялата си душа на хората, борещи се години наред за здравето и живота на Георги. Хората, благодарение на които сега за Гошко се говори и отвъд океана като за медицински феномен. Доц. Хр. Желев, д-р Янева, д-р Байчева, д-р Пантелеева и всички медицински сестри в СБАЛДБ Клиника по гастроентерология - София, д-р Панайотова от Университетска болница Стара Загора и д-р Младенов от Военна болница - София имат огромното уважение на колегите си от Бостън и Питсбърг за високия професионализъм. От нас имат краткото, но искрено - БЛАГОДАРИМ! И спокойствието ни, че въпреки проблемите в здравната ни система, нашите деца са в сигурни ръце! Благодарим, Докторе! Обсъди във форума. (8 мнения)

Още по темата:

Думи за Дари:

Гневът отмина бавно и болката се притъпи,
поглеждам усмивката ти постоянно, но тя спи.
Застинала е в съзнанието ми трайно
не търся аз разплата, загубих недостойно.
Надеждата… това загубих аз до днес
разкъсах я на парчета, като пес.
Захвърлих я и непотребна тя пропадна,
но тежка мисъл се прокрадна.
Защо потърсих аз опора в теб детето,
това ли бе шегата на сърцето?
Изменям му и забравям за тъгата
гласът на разума приемам и затръшвам и вратата.
Опората сме ние, порастнали деца
с обвити в страх сърца.
Истината неприятна отбягваме прекрасно,
но колко дълго… не е ясно.
Дали ще ни застигне… изведнъж?
А може ли да я посрещнем … поне веднъж?

Събудете се, да помагаш не е грях…
Що за безумие е тоя страх…

www.sibir.bg/blog/Uruk_hai